Китайски полицай охранява площад Тянанмън в Пекин. Снимка: Ройтерс

“Когато хората говорят за бъдещето, боговете се смеят”, гласи древна китайска поговорка. След смазването на протестите на площад Тянънмън през 1989 година мнозина смятаха, че китайската политика на “реформа и отваряне” е в опасност. Според общоприетото мнение тогава Китай и голяма част от комунистическия свят се връщаха обратно към изолацията, с което създаваха опасност от нова Студена война. Няколко месеца по-късно обаче падна Берлинската стена, а скоро след това се изпари и Съветският съюз. Китай се промени със скоростта на светлината.

Страната, в която преди 20 години телефоните бяха рядкост, сега има най-много интернет-потребители в света. Градската инфраструктура еволюира от сиви постройки до лъскави небостъргачи, а все още официалната марксистка държава стана едно от обществата с най-голямо неравенство в света. След 1989 година Китай реализира най-големия икономически бум в историята, така че страната дори е в състояние да заеме на Америка достатъчно пари, за да я разори. През юни 1989-та всичко това изглеждаше като налудничава фантазия.

Тогава умните глави не разбраха какво се случва. Не можеше да става и дума за демокрация или човешки права, както настояваха протестиращите студенти, но икономическата реформа вървеше напред. Управляващата партия не отмря, както се случи с комунистите от съветския блок. Тя позволяваше на хората да стават милионери, но не и дисиденти. Тя не позволяваше да се подиграват с нея и запази властта в желязната си хватка.

Жизненоважно за запазването на тази хватка в условията на бурни социални промени е присъствието на огромна и бдителна тайна структура, в чието сърце стои Комитетът за държавна сигурност - тъмната политическа полиция. Преживяването ми на 4 юни 1989 година вдигна крайчеца на завесата пред този свят - ужасяващ, нереален и абсурден.

След полунощ бях сред тълпата по пекинския булевард Изток-Запад, край площад Тянънмън, и гледах как войници под строй маршируваха към обреченото въстание за демокрация. Предните войници откриха огън срещу нас. Някои паднаха.

След като хукнах да бягам панически заедно с останалите, се спрях, за да потърся телефон. Изведнъж улиците станаха безлюдни. Бях забравил, че по пътя ми се намира сградата, за която се говори, че е база на Държавна сигурност.

Няколко мъже в цивилни дрехи се втурнаха към мен. Започнаха да ме влачат през някаква бариера. Коленете ми се ожулиха. Мъжете ме хванаха за краката и ръцете и ме понесоха към базата, покрай стена с лозунг “Служи на народа”. Хвърлиха ме на задната седалка на претъпкан джип, който рязко потегли в нощта. Изпразниха джобовете ми. “Дайте му “престилката”", каза някой. Това беше превръзка за очи, но за европеец с “голям нос” беше лесно да се наднича през нея.

Протестирах. “Според конституцията трябва да се идентифицирате, когато арестувате някого, и да не използвате ненужно наси…”. В отговор придружителите ми започнаха да ме удрят по главата. Мъжът на предната седалка се обърна и завря пистолет в носа ми с думите “Едно движение и си мъртъв” на китайски.

Отрязаха с нож всички копчета от ризата ми. Щяха да минат години преди да разбера защо. Спуснахме се по някакъв склон. Колата се заби в тълпа от хора, които се досетиха, че това е автомобил на тайната полиция. Чуваха се гневни викове “Имат арестуван!”. Изпод превръзката ми се стори, че видях някой да размахва запалителна бомба. О,не, помислих си аз, тълпата ще подпали автомобила и аз, заклещен и с превръзка на очите, ще бъда последният, който ще излезе. Или по-точно - последният, който ще бъде оставен вътре. Едва 28-годишен съм и всичко ще свърши заради пироман, който се бори за демокрация. Освен това не съм получил годишния си отпуск.

Мъжът с пистолета отвори прозореца и започна да стреля хладнокръвно в тълпата, която се разпръсна. В онази нощ няколко служителите на реда бяха линчувани от тълпите, разгневени от убийствата на невъоръжени демонстранти. Вероятно мъжът с пистолета ни спаси.

След това, за мое безкрайно учудване, сцената се смени. Изведоха ме от колата, внимателно ме накараха да седна в кадифен фотьойл, позволиха ми да сваля превръзката и ми предложиха чаша чай. Дузина мъже бяха седнали около голяма махагонова маса. Върнаха ми по-голямата част от вещите, включително шепа копчета.

“Нарушихте военното положение, като излязохте в центъра на Пекин”, каза един от тях. “Кой е Чен?”. Той беше открил една четлива дума в тефтера ми. Останалото беше бъркотия от стенографирани думи, които знаех, че не могат да разчетат, защото през повечето време дори аз самият не можех. “Някой от тълпата днес”, казах аз. Това едва ли беше предателство, защото в Пекин има половин милион души с името Чен.

Точно когато си помислих, че ще ми позволят да се прибера у дома, сцената отново се смени. Отново ми вързаха очите и ме вкараха в колата. Зората настъпваше, когато преминахме през порта, украсена с червена звезда на върха. Озовах се на цимента в мазе без прозорци. Хвърлиха ми закуска - вкиснато мляко, сух хляб и мазна наденица. Появи се мъж в костюм. “Нарушихте военното положение. Напишете показания със самокритика, в които признавате това”. Подаде ми лист и химикалка. “Ако го направя, ще мога ли да си отида у дома?”, попитах аз. Той не каза “не”. Остави ме сам и написах едно изопачено обяснение, в което допуснах, че може би съм нарушил закона “по невнимание” и повторих важната си забележка относно китайската конституция. Мъжът взе текста за превод и се върна няколко часа по-късно. “Това няма да стане! Не си признал нищо!”, изкрещя той. Отхвърлиха още един вариант. След много пазарлъци, текстът гласеше: “Наруших военното положение”. Нито следа от героизъм.

След това ме избутаха от микробус на някаква уличка. Повлякох се към пътя, почти в безсъзнание от умора. Малък “Фиат” се движеше към мен. Помахах му да спре. “Такси ли сте?”. “Да, качвайте се”. Офисът на Ройтерс беше на километри от мястото, трябваше да минем край готови за стрелба войници, но на смахнатия шофьор не му пукаше. Той дори ми предложи цигари и изрази съчувствие за дупките по ризата ми и кръвта по дънките ми.

С покъртителна благодарност изстрелях всичко за случилото се. “Но те трябва да са имали причина да ви задържат”, каза той. “Сигурно познавате някой от онези студентски лидери, нали? Или чуждестранни шпиони? Познавате ли ги?”. Казах, че не. Закара ме в къщи и ми поиска четири пъти по-висока цена от нормалното. След като слязох от “таксито”, което нямаше нито брояч, нито надпис, осъзнах, че той е ченге.

14-часовият ми арест беше показателен. Дори в условията на дълбока криза, когато в столицата свистяха куршуми, тайната полиция разполагаше с ресурсите да отдели много персонал и време за незначителен арестант. Кой би предположил, че понякога те откарват заподозрените до домовете им и че режат копчетата от ризите им съгласно древна традиция?

Години след 4 юни разглеждах книга с изображения от времето на династията Мин. На едната беше нарисуван човек, преследван от тълпа. Преследвачите знаят, че човекът е избягал затворник, защото ризата му, с откъснати копчета, се развява и открива гърдите му.

По БТА